1

Проходите в Кавказ и местоположението на българите

Ж. Войников

1. Каспийските врати / Торайски врати / Дарял Първото известно споменаване на българите в Кавказ е от Мовсес Хоренаци (V в. ). В своята „История

на Армения“: „В дните на Аршак станаха големи смутове във веригата на голямата Кавказка планина, в страната на българите.1 Много от тях се, отделиха, и дойдоха в нашата страна, като се заселиха за дълго време в подножията на Кол (Koł, земя съседна на Вананд, където преди това се преселили българи водени от владетелят им Вънд), където има плодородна и хлебоносна земя. (1) Същото пише и Ованес Драсхснакертци (X в.) „Във времето на неговото царстване някои от евреите, живеещи в Земята на булкарите (т.е. българите), която е в клисурите на Кавказ, се отделили и се преселили в подножията на Кол. (2) Описваните събития стават по време на първите Аршакиди на арменския трон, т.е. началото на I в. Това което научаваме, е че българите живеят в планината Кавказ, без да се уточнява къде по-точно.

В известното изброяване на народите живеещи северно от Кавказ, от анонимния преводач на Захарий Ритор (писано около 555 г.), съвсем ясно посочва, че българите са обитавали Западен Кавказ: „Базгун (bzgwn) е земя със (свои) език, която достига до “Каспийските врати” и морето, които се (намират) в хунските (hwny`) предели. Зад вратите живеят баургари (bwrgr`) , със (свой) език, народ езически и варварски, те имат градове, и алханите (lhwn) , те имат пет града. В пределите на Даду

(ddw) (дидойците) живеят в планините, те имат крепости. Унгур (`wngwr) е народ, живещ в палатки (шатри), угар / угр (`wgr) ), сапир / спр (spr) , бургар (bwrgr) , куртрагар (kwrtrgr) , авар / абр (`br) , хазар / касар (ksr)

, дирмар (d`rmr) , сирургур (syrwrgr) , багарсик (b`grs`q)

, кулас (kwls) , абдал (`bdl) , ефталит (`ptlt) , са тринадесет народи, които живеят в палатки (шатри), препитават се с месо

от домашни животни, риба и диви зверове, както и чрез оръжието”. (т.е. чрез набези и наемничество). (3), (4), (5), (6)

Базгун е Абазгия (Αβασγοί) – Абхазия, която се простира от Черно море до Дарял, следователно “Каспийските врати” са прохода Дарял образуван от пролома на р. Терек, Даду е Дидоетия или Дидó —Югозападен Дагестан (съвр. Цунтински район), който на запад граничи с Грузия. Оттук следва че няма как „Каспийските врати“ да са друг проход освен Дарял.

Другите племена са: унгур - оногури, угар – угри, сапир – савири, бургар – българи, алхан – алани, куртагар – котраги / кутригури или осетинците – куртагити (според легендата от двамата братя Курт и Таг произлизат двете родствени племена куртатинци и тагаури), авар – авари, касар – хазари, дирмар – дзымыр (това е едно от названията на осетинците-кудари, кударци, кудайраг, обитаващи около изворите на р.Ксани, в Крестовый перевал (Кръстов проход), сирургур – сарагури, баграсик – барсили (?), кулас – неясно (но вероятно народ свързан с топонимите Хулаш, Хулашлы, или Улашлы в Кубатлински и Геокчайски район на Азърбайджан, също подобен топоним Улашликент има в Дагестан, Хулаш - в Грузия от XIX в., гр. Улаш в Армения в XVII в.), абдал и ефталит са синоними – ефталити. Тяхното споменаване е неясно, възможно е да отразява някакво ефталитски преселение в Източното Предкавказие, или просто са упоменати като най-източен познат варварски народ.

Също неясно е названието багарсик. Традиционното отъждествяване с барсили. Вероятно отговаря на племето брагуни или борагуни, което се е кипчакизирало и днес са част от кумиките. Топоними с тяхното име се срещат в Гудермеската област на Чечения в района на селището Брагуни, и Борасувотар на територията на Ингушетия. В района на сливане на реките Сунджи и Терек се намира областта Брагун или Барагун. Това е споменатият от Агатий Миренайски народ буругунди / вуругунди. Предвид връзката бурджан-бурзян-бърсяци-барсили, може да се мисли, че буругунди най-вероятно е вариант на етнонима

1 напр. във френския превод на М. Хоранаци, „страната на българите” е преведена като „pays de Boutzara” или „страната Буцара”, поради липсата на исторически знания за българите въобще през това време. Вж. Moïse de Khorène. L'Histoire de la Grande-Arménie. Paris, 1836, стр. 71 ftp://ftp.bnf.fr/560/N5607106_PDF_1_-1DM.pdf

2

«барсили». Българският етноним „бърсяци“ е свързан с българите на Кубер и отразява същото название – барсили.

Багарасик са съседи на кулас, т.е. са обитавали на територията на Дагестан, а кулас е съобщено съвместно с абдел и ефталит. Не е изключено това да са част от ефталитското племе халачи, преселено тук от персите. (7), (8), (9) Според Г. М-Р. Оразаев, названието боргъан (борагъан), което се среща в антропономията и топонимията на Дагестан и Северен Кавказ, е свързано с българите и някои варианти на техние етноним: боргар-борчал-борган. (10)

Тук българите „бургарите” (б.а.: вж. в сирийският текст са заградени) са съобщени два пъти, един път като народ живеещ в градове и втори път, като скотовъдци живеещи в шатри. Според преводача на сирийския текст двойното споменаване на българите вероятно е грешка и „сред народите живеещи в шатри” трябва да се разбира не „бургари” а „вуругунди” за които пише Агатий Миренайски. (11) Но при условие, че в двата варианта името е изписано по един и същ начин, изкл. употребата на “алаф” в края на думата в първото споменаване, и в другото споменаване има две диакритически точки върху “бетх” не може да става дума за грешка. В несторианското писмо - bā, и формите баургар` / бургар – са напълно еднакви.

Относно подреждането на народите, ясно се вижда, че то върви от запад на изток. Абазгия или Абхазия е най-западно разположена и съобщена първа, като простираща се от морето (Черно) до Каспийските врати, Това трябва да се уточни, тъй като в литературата (наша и чужда) се е наложило погрешното мнение че „Каспийски врати“ е проходът Дербент, за който погрешно се смята, че е наричан от арменците Чор.

Аналогично изброяването на номадските народи също почва от запад на изток, най-западно са

оногурите (около Азовско море, според Равенският анонимен космограф: “Също над морето Понт се намира страната, която се нарича Оногориа” (12), под тях са угрите, савирите, българите, куртрагар и т.н.

Сведението на Псевдо-Захарий е изкл. важно, тъй като дава точното разположение на българите през средата на VI в., в Кавказ – между Абхазия и Дагестан, съвместно с аланите и на север от прохода Дарял.

Ако се нанесат на съвр. карта, тези народи, се вижда, че бургарите не са повторени като местоположение, а само като народ който има и градове, но също живее „в шатри“ като останалите. При местоположение на територията на съвр. Балкария и като западни съседи на аланите, при изброяването на народите от Меотида, където са оногурите, следвани от угрите (маджарите) и савирите, следващите са

3

българите и зад тях аланите. Това показва че авторът е ползвал различни източници, които се е опитал да обедини.

Друг сирийски автор Михаил Сирийски (XI в.), посочва същото разположение. Легендата за тримата братя дошли от планината Имеон е ширико дискутирана, така че ще се спра само на положението в Кавказ: „Другите двама братя дойдоха в аланската страна, която се нарича Барсилия, чийто градове бяха построени от римляните, един от които е Каспия, наричана още Порти Торайски (T`rāyē) . Българите (Bulgāryē)

и пугурите (Puguryē) , бяха някога си християни. А когато един чужд народ наложи господството си и зацарува над онази страна, те бяха наречени хазари, по името на по-стрария брат който се наричаше Хазариг.” (13)

Става ясно, че града Каспия се нарича още и Порти Торайски. Този израз дава възможност за ясно определяне на местоположението. На “Картата на Касторий” или “Tabula Peutingeriana” в сегмент ХІ е посочен град Caspea (Каспия), на изток от Колхида, на р.Кирус (Cyrus), който отговаря на грузинския град Каспи, намиращ се на р.Кура. (14) Районът Каспи е локализиран в историческата област “Шида Картли”, разположена непосредствено на югоизток от Южна Осетия. От Каспи, по долината на р. Кура, вървейки покрай източните склонове на Ломийския хребет и долината на р. Арагви, се достига до “Крестовый перевал” (Кръстовия проход) и по пролома на р.Терек, известен като Дарял, се пресича Кавказ (Военния Грузински път). Това твърде важно уточнение показва, че прохода “Порти Торайски” изобщо не е Дербент, както обичайно се смята според напълно погрешната интерпретация на Маркварт (Tsur > Чор, който дори не е Дербент), а Дарял. Самото название “Торайски” идва от грузинската историческа област Тори, днес е известна като клисурата Боржоми. Тори (грузински: ) е историческа област в Централна Грузия, сега част на Самцсхе-Джавахетия, заедно с Джавахетия и Месхетия. Тя граничи на изток с Триалетия, на северозапад с Имеретия и на североизток с Шида Картли. В средновековна Грузия, Тори е наследствено владение на рода Гамкрели (известни и като Торели). Името “Тори” произлиза от древното кавказко племе „торети” и се използва до ХV век.

Древният път е вървял от Батуми до Боржомската клисура (Торайските врата) към гр. Каспия и оттам към Дарял. Каспи е важен междинен пункт от който вече се навлиза в планината и затова градът е наречен

«Торайска врата», идвайки от планината, от Каспи се влиза в областта Тори, сега Боржоми. Страната Барсилия е ясно локализирана на територията на т.нар. Първа Сарматия или Азиатска Сарматия на Птолемей, започваща от р. Танаис (Дон) на изток до Рипейските планини (Урал), обхващаща земите на съвр. Дагестан, от прохода Дарял, наричан още и „Каспийски (от името на града), до Дербент и Каспийско море. (15)

В древността са познати три прохода с името “Каспийски врати”. Единият е в планината Елбрус при град Казвин в Северен Иран, вторият е в района на Дербент, и третият е Дарял. Самото название „Каспийски“ е свързано с древния народ каспии, който е обитавал от района на Дарял до планината Елбрус, Южното крайбрежие на Каспийско море и долината на р. Кура. След скитското нашествие в VІІ в.пр.н.е., единството на каспиите е било разкъсано и тези,

които останали в Източна Грузия са били асимилирани от древните ивери (грузинци). Останало е само името на града Каспия (съвр. Каспи), от който започва пътя през Кавказ.

Страбон описва този проход: „5. от земите на северните номади тръгва труден тридневен планински път, който достига до тясната речна долина на река Араг (Арагви), откъдето започва път който може да се премине от един човек за четри дни. В края на пътя има непрестъпна крепост (гр. Армази). … Този проход е използвал Помпей при похода си към Армения.“ (б.а: в 66 г. пр. н.е.) (16)

Йосиф Флавий, (І в.), в книгата си „Юдейските древности” съобщава за две нападения срещу Армения. Първото е през 35 г., когато царете на Иверия и Кавказка Албания, използват “племената на скитите” и им

4

“отворили Каспийските врати” (Дарял) за да опустошат Армения. Следващото аланско нападение е в 72 г., в края на управлението на арменския цар Трдат І. Тук Й. Флавий косвено посочва че “скитите обитаващи около Меотида и Танаис се наричат “алани”, встъпили в преговори с царя на Хиркания, който им отворил “вратите на Александър” и те нахлули в Армения. Под Хиркания той разбира не областта на изток от Каспийско море, а Вркан или Източна Грузия, както са я наричали арменците.

Й. Флавий под названието “Вратите на Александър” е имал предвид прохода Дарял, а според митологичната традиция се свързва с Александър Велики, който го затворил с железни врати, за да не нахлуват дивите народи на севера (Гог и Магог или Джуч и Маджуч). Съществуват и други версии за «Вратите на Александър» (Дербент, Казвинския проход, Гурганската стена дълга 180 км, посторена от Сасанидите от югоизточния каспийски бряг, на изток). Птолемей го поставя на изхода на р.Терек към Моздокската равнина.

Друг римски автор Марк Анеи Лукан (39 – 65 г.) в “За Гражданската война, VIII. 215-225” споменава че “зад “Каспийските врати” живеят суровите и вечно войнствени алани”. (17)

Плиний описва похода на Корбулон в Армения, 90 години по-късно след Помпей, през същия проход уточнява, че войските на Корбулон достигнали Армения през прохода “Кавказки врати”, който се намирал в Иверия, и се учудва, че някои от римляните погрешно го наричали с името “Каспийски врати”. По средата на прохода преминавала реката Дирикдон (Dirikdon), т.е. Терек-дон, река Терек. : “Тук аз трябва да поправя една грешка, правена от мнозина, даже и от тези които наскоро взеха участие в похода на Корбулон в Армения; те грешат като казват че прохода «Кавказки врати» в Иберия (Иверия, Грузия), за който казахме, трябвало да се нарича «Каспийски», и така дори го обозначават на картите, които ни изпратиха оттам”. (18) Всъщност Плиний греши, тъй като названието което предлага, така и не се налага, и не измества утвърдилото се «Каспийски врати» и на практика посочва, че това е същия проход за който векове по-късно пишат Захарий Ритор и М. Сирийски, зад който живеят българите.

Тацит (Анналы. VI. 33) описва същите събития и нарича Дарял «Каспийски път»: «Но Иверите, господарите на тази страна, бързо пропуснали по Каспийския път сарматите, тръгнали срещу арменците, тъй като сарматите, които тръгнали срещу партите, били спрени, поради това че врагът успял да затвори всички проходи, освен един – този между морето и крайните склонове на Албанските планини, който обаче бил непроходим през лятото». (19)

Локализацията на «Каспийските врати» се посочва косвено, от Птолемей, тъй като той не използва това название. В близст до гр. Армактика (Армази или сега Мцхета), срещу града се намирали «Сарматските врати»: „…след това, е страничната граница на Колхида. Следва границата на Иверия; тук се намират Сарматскте врати, и нататък се простира Албания до Хирканското море, където е устието на р. Соана (Сулак)“. «Сарматски врати» на Птолемей съвпадат с «Каспийските врати» на другите автори. (20) Но Птолемей посочва два прохода с това название, един западен – Дарял и едни по-източен към границата с Албания.

В един от надписите на император Веспасиан, от 114 – 115 г., е споменат „славният княз Амазасп, брат на цар Митридат, чиято родина се намира зад Каспийските врати“, т.е. Иверия и Дарял. Става дума за брат на иверският владетел Митридат III (106-116 г.), живял в Рим. (21)

Векове по-късно Прокопий Кесарийски в своята «История на войната с персите» пише, че на север от пределите на Ивирия (Иверия), започва тесен и стръмен път, дълъг 50 стадия, който се издига в планината и достига до място представляващо «сътворени от природата врати» които от древни времена са наричат Каспийски. След като се премине планината започва равнина достигаща до Меотида. (22)

Названието «Дарял» се налага след ІІІ в., когато Сасанидите поставят под свой контрол прохода в 252-253 г. Произлиза от перс. „Дар-и алан“ (Dar-e Alān) или „врата на аланите“. Това название „Дариалан“ се използва в грузинския летопис „Картлис Цховерба“. Самото название „Дарял“ по-късно е преосмислено през осетинския език като „висок проход“ или „високи врати“ - duarы wala / duarы uala. (23) Напр. татарите при своите походи през XIII в. вече изоплзват осетниската форма Darioly.

2. Чор / Хонските врати Трябва да изясним местоположението на прохода Чор. Традиционно поради повърхностното

познаване на историческата география на района от западинте учени, се свързва с Дербент, и това идва от близостта с местното название Чол - стена. В лакски čira, лезгински (арчийски) čer, хиниалугски čärä,

5

кайтакски čali, даргински čulli, табарсарански cur, cali – стена, лезгински *qula – преграда, капак. Укреплението Дербент е известена като “Каменната стена”.

Но самото название е късно, едва от времето на сасанидските шахове Йездигерд ІІ (439 – 457 г.), Кавад I (488 – 531 г.) и Хосров І Ануширван (531 – 579 г.), които са преградили пътя идващ от Дагестан, разположен между Каспийско море и най-източните склонове на Кавказ с висока крепостна стена и изградили самата крепост Дербент. Така че става дума за друг проход, разположен по-западно от Дербент. Но до построяването на Дербент, тук е имало крепост наречена Жалгъа, отбелязана и от Птолемей, като Гелда (или Джелда). Названието идва от лезг. жалгъа – става, съчленение. (24)

Проходът Чор се споменава многократно от арменските автори, във връзка с нападенията на „северните народи“ в Иверия (Грузия), Кавказка Албания (Алуанк) и Армения. М. Хоренаци съобщава за смъртта на цар Валаршак (ІІ): “…В дните му (на Валаршак) като се обединили множествата на северняците, сиреч на хазарите и басилите, излезли от вратата Чор, начело със своя предводител, някой си Внасеп Сурхап…”. Степанос Таронеци също пише за “хазири и басили”, а Ухтанес – за хазари и барсеги, т.е. барсили (с буквата ład , която в съвр. арменски се произнося като „гх“, а в древноарменски – „лх“) (във френския превод на Брусе (Brusset), стр. 245 “Khazars et Barseghs”).

Вардан Аревелтци в своята «Всеобща история» вместо за барсили, пише за българи: “В дните на Валарш народите Булгхари и Хазири, водени от царя им, някой си Внасеп Сурхап, достигнали до р. Кура и се разположили на голям стан. Валарш, ги нападнал, победил и преследвал до прохода Чор, но една стрела го улучила и той умрял след двадесетгодишно управление”. (25), (26)

М. Хоренаци смесва личностите на двама владетели с това име, едното е на Валарш / Валаршак І (116 – 140/3 г.), а другият Валарш / Валаршак ІІ (185 – 198 г.) който загива при нападението на “северните племена” (българите / барсили и хазарите). Но Хоренаци, както и др. арменски хронисти, ги обединяват в една личност и смятят, че този цар достроил града Вардкесаван, обградил го с високи крепостни стени и го нарекъл на свое име Валаршапат, който е съвр. Ечмиадзин. Самият Хоренаци пише, че сведенията за тези събития и царуването на Валаршак е заимствал от сириеца Бардацан2.

Стефан Таронеци съобщава, че Валаршак І е построил града Валаршаван. По времето на Валаршак І, през 135 г. има голям алански поход срещу Армения, описан от Дион Касий: “Фарасман (II), царят на Иверия, подтикнал аланите или масагетите да нападнат владенията на партите и ги пропуснал през земите си. (т.е. през Дарял). Набезите на тези варвари били насочени най-вече към Мидия, и само страха от римското могъщество, спасил Армения и Кападокия от техните нападения. Те се върнали в своята земя, защото се уплашили от Флавий Ариан, наместника на Кападокия и били задоволени от щедрите дарове с които ги обсипал Вологез, царя на Партия”. (27) Всъщност споменатия Вологес не е партянски цар, а Валаршак І, цар на Армения. Объркването идва от факта че по същото време в Партия управлява Вологес ІІ, който води непрекъснати войни с братята си за трона3. Управлявал е източните провинции на Партия.

За началото на ІІІ в. “Картлис цховреба” съобщава че по времето на цар Амазасп, двалите, овсите и другите северни народи нападат Грузия, с цел да разграбят гр. Мцхета, но Амазасп успява да ги победи и прогони, като убил и предводителя им. В следващите години част от западните еристави (аристокрацията) се разбунтува срещу него и поискали от царя на Армения да постави на трона своя син. Арменците подтикват овсите (аланите) да нападнат от север и съвместно с въстаналите еристави разгромили войската на Амазасп, като самия той загинал. Събитието е датирано “когато цар на Армения станал Косаро (Хосров І Велики (198 – 216 г.), син на убития Валаршак ІІ), същия Косаро който воювал с персийският цар Касре (Шапур І). «Цар на Армения станал Косаро. Този Косаро, цар арменски, започнал война с персиийския цар Касре. И му помогнал (на арменския цар), иверския цар Аспагур (265 – 284), като отворил „вратата на кавказците“ (Кавказките врати, другото име на Дарял) и пропуснал овсите, леките и хазарите, да дойдат на помощ на арменския цар Косаро и да воюват против персите...». (28), (29) Всъщност иверски владетел тогава е бащата на Аспагур, Митридат IV (249 – 265 г.), Хосров І, не е съвременик на първия сасанидски владетел Арташир І Папакан (224 – 240 г.), а Хосров ІІ (252 г.), воюва и с бащата и със сина му Шапур І (240 – 270 г.). Трдат ІІ и Хосров водята 12-годишна успешна война от 226 до 238 г. с Арташир І, и отстояват независимостта на Армения. След смъртта на Трдат, Хосров ІІ управлява около година и е убит чрез заговор на Шапур І, от

2 Бар Дайсан или Бар Десан (154 – 222 г.) сирийски книжовник от Едеса, но трудовете му с изкл. на “Книга за законите на страните”, не са съхранени. 3 В 77 г. воюва с брат си Пакор ІІ, но е победен и изпратен в източните провинции на държавата. По късно в 105 г. оспорва трона на другия си брат Хосров, и след неговата смърт е признат за съуправител на новия владетел Митридат ІV, син на Вологез І (51 – 78 г.) и продължава да управлява източните провинции, до смъртта си в 147 г.

6

партския емигрант в арменския двор Анак от рода Сурен.4 След което следва персийска окупация и управлението на сасанидския поставеник Артавазд (252–287 г.) Не е ясно Хосров ІІ, брат ли е, или син на Трдат ІІ ?

Друг арменски автор Агатангел, нарича „северните народи” зад Кавказ с общото име „хони” и съобщава че наследникът на убития Валаршак ІІ, Хосров І, (но в случая става дума за Трдат ІІ 217–252 г.), използвал наемници „хони / хуни” през 224 г., за да воюва със сасанидския владетел Арташир І, в защита на своя сродник, сваления последен партски цар Артабан ІV (213 – 225 г.). Преди това обаче той нахлул в земите на „северняците” разгромил ги, отмъстил за смъртта на баща си и взел много заложници. (30)

Ако въстанието на западните еристави е било в началото на управлението Хосров I, т.е. в или след 198 г. (?), нашествието на овсите (аланите) и северните народи над Грузия се явява в синхрон със споменаването на българите / барсилите и хазарите, които нападнали Валаршак ІІ в 198 г. Амазасп II царят на Картли (Иверия), както се предполага, е управлявал в периода 185 – 189 г., а неговия наследник и племенник, Рев І (189 - 217 г.) е бил поставен от ериставите-въстаници. В този случай, очевидно, събитията свързани със смъртта на Валаршак ІІ, свалянето на Амазасп ІІ и установяването на Хосров І са протекли на фона на голяма и продължителна акция на «северните народи», или българи / барсили, хазари, овси (алани), и др. местни кавказки племена, в страните от Закавказието. Така че нападенията на българи / барсили и хазари, не са изолирани, а синхронни с големите акции на аланите и др. „северни народи” към страните на юг от Кавказ.

По това време Армения изпада в период на нестабилност. В края на управлението си, Хосров I заедно със семейството си е пленен с измама от император Каракала. Дион Касий съобщава, че малко преди това арменският цар е бил в конфликт със синовете си (може би Трдат и Хосров ?). През 217 г. Каракала е убит от началника на преторианците Опелий Макрин, който се обявява за император. Междувременно и сина на починалия по това време Хосров I, Трдат II е бил пленен от Каракала и поставен в тъмница за няколко месеца. Имперотор Макрин го освобождава, дава му арменската корона и земите владени от баща му.

Следващо голямо нападение на барсилите в Армения има при цар Трдат ІІІ Велики (287 – 330 г.). Агатангел нарича нашествениците „масаха-хона” (хони-масагети), а Мовсес Хоренаци казва, че Трдат минава през земите на албаните, за да пресрещне нападащите го северни народи. За разлика от Агатангел, Хоренаци описва по-подробно събитието. Трдат достига до Гаргарейската равнина (Карабахската степ), на десния бряг на р.Кура и се сблъсква с народа басили (барсили). Арменският цар предизвиква на двубой владетеля на барсилите и успява да го убие, като го разсякъл на две с меча си, след което барсилите започнали да отстъпват, без да дадат сражение. Трдат ги преследва до „земята на хоните”. Въпросното събитие е посочено в интервала между възкачването на император Константин Велики – 303 г. и по-вероятната дата за покръстването на Армения – 314 / 316 г., Мовсес Каганкатваци разказва почти същото, а един друг хронист Зеноб Глак, в своята „История на Тарон” също описва това събитие, като нарича злополучния владетел на барсилите – цар на Северен Тедрехон. М. Хоренаци и Степанос Таронеци разказват че царят на барсилите хвърлил аркан и заловил Трдат, който разсякъл примката, а после встъпил в двубой с нападателя си като го разсякъл на две с меча си, и обезглавил дори и коня му. Аналогично “Картлис цховреба” съобщава за голямо синхронно нападение на овси и хазари в Грузия по времето на цар Мириан (Михран) ІІІ (284 – 361 г.): „В неговото царстване хазарите и хоните извършвали чести нападения през Гетару (в близост до Чор, р. Гетару, днес Айричай, е приток на р. Алазани, като единият от ръкавите и извира от Източен Кавказ, в близост до началото на р. Самур), но винаги били отхвърляни и прогонвани от иверците, чийто владения били по целия Кавказ от Черно до Каспийско море. Мириан винаги предвождал лично войските си и укротявал народите, обитаващи в Кавказ до река Вардан (Кубан), често нападащи пределите на Иверия.“ (31) Давид Багратиони също описва нападения на „северните народи“ по времето на Трдат III: „След като изгонил персите от Армения, Трдат тръгнал със своите войски за да „укроти” базилците (барсилите), обитавщи Азиатска Сарматия, които опустошавали Армения, нахлуващи през прохода до града Дербент (всъщност става дума за Чор или за Гетару). Достигайки до местообиталищата на каркарците (гаргарите – чечено-ингушите или вайнахите, идва от чечен. гергер и ингуш. гаргар - родственик) близо до

4 Шапур I подбуждат Анак, да убие Хосров II, като му обещават, че ще му върнат родовите земи за награда. Анак „бяга“ в Армения,

където е имало много родственици на свалената Аршакидска династия, и успява да спечели доверието на Хосров II. Той издебва момента и коварно убива Хосров II заедно със съпругата му в столицата Валаршапат. Но приближените на царя веднага залавят убиеца и после той е убит заедно с цялата му фамилия. Единствен оцелява един негов син, който успява да избяга в Кападокия. След въвеждането на християнството, той става известен като просветителя св. Григорий и е приет в двора на сина на Хосров ІІ, Трдат ІІІ. Григорий загива при опит да разпространява християнството сред „северните народи“ хоните-мазгути.

7

Шуши, Трдат предложил на иверците, заедно да накажат тези хищници. Но иверците не подкрепили арменския цар и останали безучастни зрители на войната му с базилците. Трдат победил неприятелите си, но между иверите и арменците възникнало взаимно недоверие в дружествените им отношения” Въпросното събитие станало по времето на император Диоклетиан (284-305 г.) и перс. шах Вахран ІІ (276-293 г.). (60) Предвид възкачването на Трдат III в 287 г., нападението на барсилите е станало между 267 и 305 г. Михран III не само, че не помогнал на Трдат в борбата му с барсилите, а изненадващо го нападнал и разбил, след като последният се връщал от войната със северните народи. (32)

Рафаел Исарлов, в своята „История на Грузия” посочва че в ІV в., по времето на Мириан (Михран III), Грузия е нападната от „номадски племена, скити, хазари и булкари (Bolkars) (българи). (61) Покръстването на Армения е спорна дата, но в „Църковна история” на Евсевий Кесарийски се съобщава, че в 311 – 312 г. римляните предвождани от император Максимин Дая (270 – 313 г.)5, са нападнали Армения, заради приемането на християнството като официална религия, така че въпр. събитие е станало преди Медиоланския едикт на Константин Велики от 313 г., еманципиращ християнството. (33)

Названието „Тедрехон” идва от грузинското tetrе – бял, т.е. „Бели хони” (бели хуни). В житието на Петър Иверски се посочва че „белите хони” са съседи на Иверия (Грузия). (63) Житието на Петър Иверски се отнася за V в. Първоначално е било написано на гръцки, но после е преведено на сирийски. В житието се разказва историята на Фарасман, висш византийски аристократ, по произход ивер (грузинец). По времето на първия византийски император Аркадий (395 – 408 г.) той заемал висш военен пост в двореца. Изпаднал в немилост, заради любовна връзка с императрицата Евдокия и се спасил в Иверия чрез бягство. Тук предявил претенции за трона и за да завземе властта прибягнал до помощта на „белите хуни” (lhewħ`

ħwn`) , които били съседи на Иверия. Текстът споменава че „белите хуни” причинявали много беди на византийските поданици. В сирийският текст има буквална транскрипция, а не превод на гръцкото „левкохуни”. (34) Събитията са преди появата на савирите в 463 г. което показва че най-вероятно въпр. „бели хуни” за барсилите и българите.

Ухтанес, автор от Х в., разказайки за нападението на „северните народи” уточнява, че Трдат се спуснал в Гаргарейската равнина, достигнал границата на Алвания (Ałovanie)6, и

разсякъл на две, царя на Балкх (Baghk / Bałkh, с “ład” )”, което е интересно предаване на известните от Хоренаци и другите автори “басили / барсили” и показва, че може би, той директно свързва българите с барсилите. (35), (36) Вижда се, че българи / булгхари в арменските извори, тясно се припокрива с барсили и с по-общото “хони”, “хони-масагети”, и “бели хони”, което се потвърждаваи от сирийските автори, поместващи българите в страната Барсилия. От това следва че в този период българи и барсили са едно цяло, една общност.

По времето на Шапур II (309 – 379 г.), „северните племена“ се обединили и нахлули през вратата Чор в Кавказка Албания. За да засили влиянието си тук, сасанидският шах изпратил войски които да помогнат на албаниците (Алуанк) и да прогонят нашествениците. (37)

На 26.05.451 г. на Аварайрското поле при река Тлмут (днес Зангмар отделяща Ирански Азърбайджан и Турция) се провежда тежката битка между въстаналите кавказки християни и персите. Благодарение на предателството на арменския нахрар (княз) Васак Сюник, персите побеждават. Интересно е че сред войските на Вардан, участват и нахрари от рода на Ванандаците, т.е. тази част от влъндурите (българите на Вънд), която се арменизира, християнизира и става неотменима част от ранносредновековната арменска народност. В същото време хайландурите, съюзни на Вардан, минават прохода Чор и опустошават северните предели на сасанидската д-ва, както и земите на племената подкрепилите Персия: „аланите, лбините и чилбите,

5 Наричан е с прозвището Дая (Daia) или Даза (Daza), т.е. “овчар”, поради селския си, мизийски произход. 6 Кавказка Албания – Алуанк, с “gh” е съвр. произношение, тъй като названието се пише с “ład” .

8

нечматаките, таваспарите и хибиованите.” Елише Вартапед, главният информатор за тези събития, уточнява че страната на хайландурите се наричала “Алуандрия” (алуандур - ) и се намирала зад “Дарял”.

Алуанският владетел Ваче ІІ, в 459 г., с помощта на северните си съюзници – хоните-хайландури, обявява независимостта си. Елише съобщава че агентите на персийския шах Пероз, успяват да подкупят хоните-хайландури с много злато, за да нападнат Ваче в гръб, като минали през „Аланската врата”, или Дарял. Въпреки тежката война на два фронта, Ваче прогонва бившите си съюзници, хайландурите и отстоява независимостта си. Мовсес Каланкатваци пише за същото събитие, в своята „История на страната Алуанк”, че Ваче бил нападнат от масгути, преминали през Чор. Камила Тревер смята че и двамата автори са прави, защото се отнася за една и съща племенна група - масгутите-хайландури, е контролирала и двата прохода. (38) Това показва че Дарял и Чор са се намирали на сравнително близко разстояние. Като произход самите хайландури са смес от алани и българи. Едно от българските племена съобщено в „Ашхарацуйц“ е „олхонтор-блкар“ (Ołkhntor-Blkar) . Птолемей отбелязва народа Олонди, които обитавали по р. Алонта (Терек), името се появява във ІІ в. и означава «аланска река» (сравни с осет. Allon-don – аланска река).

Използваното название „Чор“ от арменските и грузинските летописци, всъщност отговаря на прохода Цоор кац (Цорския проход) който се намира при селището Джар в Закаталски район на Северен Азърбайджан, област разположена между Дагестан и Грузия. Този проход по-рано е носел името Хунсвери „Хунските врати“ и оттук северните племена по долините на река Аварско Коису, са достигали до долините на р. Алазани и р. Йори, притоци на р. Кура. В потвърждение на това, П. К. Услар, в описанието си на земите разположени южно от Главната Кавказка верига, отбелязва, че «равнината на юг от Главния Кавказки хребет, планинците наричат ЦIор». В етнокултурните представи на дагестанските народи, «ЦIор» са проходите свързващи Дагестан с Чечения и Грузия. (39)

Цор или ЦIор е аварското название на цялата Алазанската долина, така че вратата Чор / Цор не точно този проход, а входа / изхода към Закавказието, или това е пролома на р. Алазани в долното и течение, преди да се влее в р. Кура. По-късните арабски източници, наричат този проход «Баб либан» или „Лбински врати“ по името на племето лпини, дало и името на Кавказка Албания. Аналогично Птолемей го посочва като „Албански врати“. Плиний споменава сред обитаелите на Албания, племто лубени, живещо в съседство със силвите (чилби на арменските автори). В арменсикте извори, лубените са наречени лбини и лпини. Тяхната земя е Лпинк, което е област разположена на левия бряг на р. Алазани. А р. Малка Алазани в арменските източници е нарачена Лопнас или Лубнас, по-късно а в средните векове - Лабан. (40)

Друг проход намиращ се в близост е „Сарматските врати“ на Птолемей отговаря на съвр. Кодорски проход, свързващ долината на р. Андийско Коису с най-горното течение на р. Алазани, и също през него „северните народи“ също са нахлували в Закавказието през Алазанската долина. (41) Така че Алазанската долина (Цор или Чор) е всъщност входа на северните народи към Иверия, Армения и Алуанк (Албания). Те са преминавали Кавказ през различни проходи (Барболо – в най-северните части на Алазанската долина, по на изток са Кодор, Джар, т.е. собствено Цор, Гетару) но пътят им винаги е минавал през Алазанската долина (Цор / ЦIор) и оттук вече са нахлували в Задкавказките царства (Иверия, Армения, Алуанк), затова и се налага названието Чор.

3. Географията на Птолемей и Кавказките проходи Ако погледнем картите съставени по „Географията“ на Птолемей, ясно се вижда, че той дели

кавказките планини на няколко части: планината Корак, отделяща Иверия от Колхида, Кавказки хребет и

9

северните предпланиния които дели на Хипийска (Конска) планина и Керавънска (Гърмяща, от гр. κεραύνια – гръм, мълния) планина. Днес те се наричат с общото име Скалист хребет.

Названието „Сарматски врати“ (Portae Sarmaticae или Pyli Sarmaticae) е използвана два пъти. Първото е свързано с прохода „Дарял“, докато вторият „сарматски“ проход е разположен в Керавънските планини и отговаря на мястото където р. Аргун прорязва Скалистия хребет за да се влее в Терек (Алонта).

Прохода „Албански врати“ (Portae or Pyli Albanae) съвпада с долината Цор (образувана от р. Талачай, преди да се влее в Алазани). Също интерес представляват „Александровите стълбове“ които Птолемей е поставил между Хипийските и Керавънските планини и отговарят на малкия проход образуван от р. Терек, която прорязва Скалистия хребет, т.е. разделя Хипайските от Керавънските планини и продължава през Моздокската равнина.

4. Българите според „Ашхарацуйц“ Арменската география „Ашхарацуйц“ писана в VII в. и мгократно донпълвана от неизвестни

преписвачи, в следващите векове дава следната информация: „В Сарматия лежат планините Шантайин (Керавънски у Птолемей) и Дзиакан (Хипийски), от които се спускат пет реки, вливащи се в Меотийското море. От Кавказ текат две реки: Валданис (Кубан), течаща до планината Коракс (Гарвановата планина), която започва от Кавказ и протича на северозапад между Меотийското и Понтийското море, а другата река е Псевхрос (южният ръкав на устието на Кубан, при устието му, а северният се наричал Антикит) и отделя

10

Босфора (Кимерийския Боспор) от тези места, където се намира града Никопс. На север от тях (местата и

реката) живеят народите Тюрки (Thowrkhac`) и Българи (Bowlgharac`). … От Хипийските

планини (Дзиакан) избягал синът на Худбадр / Худбад (Хубраат – Кубрат) (Xowdbadaj).… „Между Българите и Понтийското море живеят народите: Гарши, Кути и Свани до (града) Питинунт (Pityus – Пицунда), на морския бряг е страната на Авазите (абазги), където живеят Апшилите и Абхазите до своя крайморски град Севастопол (Dioscurias – Сухуми) и по-нататък до реката на Дракона, по арменски Вишап, която тече от Алуан (Ałuan) и отделя Абхазия от страната Егер (Мeгрелия). Там са земите на 46 племена. …“ Следва подробното изброяване на тези племена. (42)

Друг интересен факт е съобщението за миграцията на Аспарух, сина на Кубрат: „…Дзиакан (Конската планина) откъдето избягал синът на Худбадр“, а в описанието на Европа се потвърждава, че става дума за Аспарух: „ И [има в Тракия] две планини и реки – едната е Даноб (Дунав), която се дели на 6 ръкава и образува езеро и остров, който се нарича Пюки. На този остров живее Аспар-хрук, синът на Хубрат

( арм.: Аspar-hrowk, vordin Xowbraat`a`), който избягал от хазирите от Планината на булхарите и отишъл и прогонил на запад народа на аварите, и се заселил там.“ Тук виждаме съвсем ясно определяне на планината Дзиакан (Конската планина), като „Българска планина“ откъдето е тръгнал Аспарух при преселението с на о-в Пюки, или о-в Певки на Птолемей (от сармато-аланско (осет.) paka – широк), съвпадащ с Бабадагския масив, който се е отделял от останалата част на Малка Скития (Добруджа) със сега пресъхнал ръкав, вливал се в Черно море при Констанца. Или о-в Пюки е въсщност Онгъла.

Названието Хипийски (Конски) планини – Дзиакан, споменати в «Ашхарацуйц» съществува и днес. Така се нарича покрита с вечни снегове висока планина, разположена между Налчик и Владикавказ, деляща Балкария от Дигория. От нейните ледници започва р.Псекан-су, приток на р.Терек. Осетинците наричат планината Суган, което е производно на кабардинското (адигско) Тшиган и Тсуган, Шуган, означаващо «конска», в кабардински šu – конник, šы – кон, šыgu – конска каруца, šыguš – впрегнат кон, в абхазки и абазински a-čыi, čыi, убихски čы – кон. (43) В грузински ts’kheni ( ), арменски dzi ( ) – кон, са абхазо-адигски заемки. Пръв обърна внимание на този факт, в бълг. и световната Петър Добрев, и това е една негова заслуга!

Местоположението на българите е точно определено „Между Българите и Понтийското море живеят народите: Гарши, Кути и Свани до града Питинунт (Pityus – Пицунда), на морския бряг е страната на Авазите (абазини, абазги, или това е Базгун на Псевдо-Захарий), където живеят Апшилите и Абхазите до своя крайморски град Севастопол (Dioscurias – Сухуми) и по-нататък до реката на Дракона, по арменски Вишап, течаща от Алуан и отделяща Абхазия от страната Егер (Мeгрелия).

Кои са непосредствените съседи на българите: гарши, кути и свани? Името на гаршите (Kharšk`)

проф. Еремян чете като Гашк (Khašk`) – касоги, предци на днешните адиги и кабардинци. Касогите, се появяват късно в Кавказ, едва към VI - VII в. В осет. език Кæсæг е названието на Кабарда, кæсгон озн. кабардинец, черкес, а по-равнините, прилежащи към Кабарда райони, осетинците нарича «Кæсæджы быдыр» (Касожка степ, Касожко поле). Именно с касогите, се свързва появата на кремационния обред от некрополите Бжид-Борисово-Дюрсо, разположени по долното течение на Кубан и Азовско море и на

север, по поречието на р. Северски Донец. Според руският археолог А. Пьянков, очевидно, носителите на кремационния обред, обитавали по поречието на Кубан и Северски Донец, са свързани със степните култури и имат тюркски или угорски происход. Това са касогите известни още и като касахи / кашаки. В последствие те се смесват с автохтонните зихи и постепенно се асимилират от тях. Техните потомци са съвр. черкаси (черкези) и кабардинци. Птолемей (ІІ в.) в своята „География” съобщава за народ

„кахаги-скити” (кашаги-скити), като обитавал по поречието на р.Яксарат (Сърдаря), което показва, че впоследствие са мигрирали на запад.

Другият народ са т.нар. „кути“ (Kuthk`) . Днес последните техни представители, Хьэтыкъуай, едно от адигските племена живеят в аула Хатукай, разположен на сливането на р.Лаба и Кубан. Че най-

11

вероятно хатукайците са въпр. кути, се подкрепя и от средновековното им название – Кодъйкой, според описанието на Джовани де Лука7 от ХVІІ в. (44), (45) Те са потомците на съобщеното от Ксенофонт (V в.пр.н.е.) племе койти (кути / квети), съседи на колхите (Ксенофонт. Анабазис).

И третият народ свани (Suank`) е достатъчно известен – западните грузинци, жителите на областта Сванетия, намираща се в най-северозападните части на Грузия, и граничеща с Абхазия, Кабардино-Балкария и Дигория (Северна Осетия).

Българите не обитават отдалечените райони на Ергени или Донецкия кряж, а са непосредствени съседи на сваните (западните грузинци) и абхазо-адигските племена, и са обитавали земите на съвр. Кабардино-Балкария. И това е важно да се разбере, предвид опотите на някои тюрколози, като Андраш Рона-Таш, противно на всякаква логика, да «поставят» Кубратова България между Днестър и Дон, в стремежа си да «скъсат» всякаква връзка с Кавказ и да обявят българите за късни тюркски племена, възникнали от остатъците на хуните, кутригурите и утигурите.

Така южната граница на българската земя в Кавказ, е добре очертана. Що се отнася до северната, тя не е посочена в «Ашхарацуйц» но може да се проследи по археологическите находки. Между Днестър и Дон и на юг от Дон до устието на Кубан е разпространен по-особен погребален обред нарачени тип «Сивашовка» (с придружаващо конско погребение / или наличие на части от коня – глава, кожа, крайници, и поставянето на мъртвия в срубообразна дървена конструкция, на дъното на гробната яма, или в странична ниша - подбой). Между Черно море, устието на Кубан и р. Псекупс е разпространен друг погр. обред с кремации, оставен от касогите. Погребеинята от групата «Сивашовка» точно съвпадат с обитаването на кутригурите и утигурите според изворите. За самите българи (уногондурите) остава територията по средното и горното течение на р. Кубан, Кабардино-Балкария, Кисловодск, Краснодар, северните склонове на хребета Суган / Дзиакан, Сев. Осетия, като са съседи на абхазите (кути / хетукайци) и сваните, а на изток – до р. Черек, или до самата р. Терек, отъкдето започват земите на аланите, очертани от катакомбния погребален обред.

В един момент, почувствали се достатъчно силни, българите покоряват касогите, кутригурите и утигурите и Кубрат създава своята „Стара и голяма“ България. След нейният разпад, основната група от българите „уногундури“ водени от Аспарух напущат земите в Северното Предкавказие и Краснодарския край и се преселват на запад към устието на р. Дунав, но по пътя си увличат със себе си както част от общността на кашаките / касоги, практикуващи кремацията като погребален обред, така и утигури и кутригури (котраги), а вероятно и представители на други сродни им племена, практикуващи трупополагане със съпътстващо погребение с кон или части от него, тип „Сивашовка“. Така изучаването на погребалните обреди (класически сарматски, тип „Сивашовка“ и кремация) ни показва, че Аспаруховите българи са били една нехомогенна трикомпонентна общност, съставена от основен управляващ „късносарматски“ български елит, една значително по-малка кутругуро-утигурска група с вероятен сармато-угорски произход и една значима (~ 40% от езическите погребеиня) алтайскоезична пратюркска „кашакска“ съюзна общност. Всички те в следващите векове формират българския ранносредновековен етнос, възникнал като сармато-алтайска симбиоза. Впоследствие към него се добавят представителите на завареното население, покорените авари в началото на ІХ в., и подчинените славянски племена.

Българите които остават в Кавказката родина се смесват с асиаги (есегели), алани, савири, и др. племена, като подчинено население на хазарите. Една част от българите са преселени в същинските хазарски земи (съвр. Дагестан, гр. Булкар-балк), други по-късно под давление на арабската експанзия се преселват в Северното Черноморие, където формират салтово-маяцката култура (общанстта „Черна България“), а трети заедно с аланите, асиагите, барсилите и савирите се изтеглят към Средното Поволжие в търсене на по-спокойни места, където към края на VІІІ в. създават Волжка България.

Използвана литература: (1) Мовсес Хоренаци. История Армении. Издательство: Ер., «Айастан», 1990 г., кн.2,гл.6. Уеб сайт: ”Библиотека Вехи” -

http://www.vehi.net/istoriya/armenia/khorenaci/index.html (2) ИОВАННЕС ДРАСХАНАКЕРТЦИ. История Армении, гл. 1. Уеб-сайт: “Восточная литература” - http://www.vostlit.info/haupt-

Dateien/index-Dateien/D.phtml

7 Джовани де Лука е италиански монах-доминиканец в Крим, който пътува в Кавказ и описва народите, живеещи там през 1625-1634 г. Изпратен е да разпространява католицизма. Наблюденията си описва в “Отчет пред Светата Конгрегация” изсл. и публикуван от итал. учен С. Чампи едва в 1839 г.

12

(3) ЗАХАРИЯ МИТИЛЕНСКИЙ. ИСТОРИЯ., кн.12, гл.7. Уеб сайт: „СРЕДНЕВЕКОВЫЕ ИСТОРИЧЕСКИЕ ИСТОЧНИКИ ВОСТОКА И ЗАПАДА”- http://www.vostlit.info/Texts/rus7/Zacharia/text1.phtml?id=526

(4) Подбрани извори за Българската история. том-1, С. 2002 г. (изд. Тангра-Танакра), стр. 31 (5) 'Zachariah of Mitylene / Zacharias Rhetor. The Syriac Chronicle, Book 12, CHAPTER VII:

http://www.tertullian.org/fathers/zachariah12.htm (6) Изданието на сирийския текст е на Jan Land в третия том на Αnecdota Syriaca, Leiden 1870. Anecdota Syriaca III-IV:

http://books.google.bg/books?id=yt4OAAAAQAAJ Това са четвърти и трети том заедно (в тази последователност!). Пасажът за българите е на стр. 337 от ІІІ том, редове 8-14: по линк от http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13244. Сирийският текст се чете от дясно на ляво.

(7) Г. А. ГЕЙБУЛЛАЕВ. ТОПОНИМИЯ АЗЕРБАЙДЖАНА. (историко-этнографическое исследование) Баку изд. Элм,1986., стр. 24

(8) Г. А. Гейбуллаев. К ЭТНОГЕНЕЗУ АЗЕРБАЙДЖАНЦЕВ (ИСТОРИКО–ЭТНОГРАФИЧЕСКОЕ ИССЛЕДОВАНИЕ) Баку, изд. «Элм», 1991., стр. 80

(9) Н. Г. Волкова. Этнонимы и племенные названия Северного Кавказа. М. 1973, стр.130-131 (10) М. Гасанов. К вопросу о внешнеполитических факторов развития Дагестана в раннем средневековья. Дагестан и

Булгары. Известия ДГПУ, №3(8), 2009. http://izvdgpu.ru/upload/OG/og_2009_3.pdf (11) Jan Land … пак там. (12) Ravennatis Anonymi. Cosmographia, liber-ІV, Уеб-сайт: http://encyclopedie.arbre-celtique.com/cosmographie-de-ravenne-

6237.htm (13) Подбрани извори за Българската история, том-1, стр. 24 (14) “Tabula Peutingeriana” - http://www.tabula-peutingeriana.de/tp/tpx.html Segmentum XI и (Месопотамия, Персида, Арабия) (15) СЕЙРАН ВЕЛИЕВ. ДРЕВНИЙ, ДРЕВНИЙ АЗЕРБАЙДЖАН Историко-географические очерки. ГЯНДЖЛИК, БАКУ. 1983 г.,

стр. 7, 8 : http://ebooks.preslib.az/pdfbooks/rubooks/drev_azer.pdf (16) Страбон. География. М. 1964, стр.474-475 http://ancientrome.ru/antlitr/t.htm?a=1267868495 (17) Ю.С.ГАГЛОЙТИ. АЛАНИКА. електр. сп. “Дарьял” 1-4’99, 1-3’2000), часть 1, бел. 25, 33: http://www.bulgari-istoria-

2010.com/booksRu/JU_GAGLOJTI_ALANIKA.pdf (18) Известия древних писателей о Кавказе. СБОРНИК МАТЕРИАЛОВ ДЛЯ ОПИСАНИЯ МЕСТНОСТЕЙ И ПЛЕМЕН КАВКАЗА.

ТИФЛИС, 1884., част 1: http://apsnyteka.narod2.ru/k/izvestiya_drevnih_pisatelei_o_kavkaze_otdel_1/index.html (19) А. А. Казиханова (Гусейнова). «Этапы расселения тюркоязычных народов на территории приморского Дагестана в

раннесредневековую эпоху». 2000. Махачкала: http://www.hagahan-lib.ru/library/etpapi-rasseleniya-turkojazichnih-narodov.html 1.3. Каспийские ворота как граница оседло-земледельческого и скотоводческого миров).

(20) Клавдий Птолемей География По В. В. Латышеву. Перевод И. П. Цветкова: http://bibliotekar.kz/istorija-kazahstana-v-proizvedenijah-ant/klavdii-ptolemei-geografija.html )

(21) Гурам Лордкипанидзе. Парадигма Запад-Восток и античная Грузия. сп. „«КАВКАЗ & ГЛОБАЛИЗАЦИЯ» Том 4, 2010, стр. 183-191

(22) С. Сулейманова. ЛОКАЛИЗАЦИЯ ГОРОДОВ, ПРОХОДОВ И ПУТЕЙ КАВКАЗСКОЙ АЛБАНИИ ПО СВЕДЕНИЯМ ДРЕВНИХ ИСТОЧНИКОВ. AZƏRBAYCAN ARXEOLOGIYASI VƏ ETNOQRAFIYASI Bakı,2013, № 2, стр. 92-93

(23) Артур Коцоев. Кавказские, или Каспийские ворота http://www.caucasus-news.ru/index.php?option=com_content&task=view&id=151&Itemid=53)

(24) Фейзудин Нагиев ДЕРБЕНТ – КОЛЫБЕЛЬ ТРЕХ РЕЛИГИЙ НА КАВКАЗЕ http://www.nagiev-clan.ru/publ/derbent_kolybel_trekh_religij_na_kavkaze/1-1-0-62 )

(25) Н. Эмин. Всеобщая история Вардана Великого. М. 1861 http://www.vostlit.info/haupt-Dateien/index-Dateien/V.phtml?id=2043

(26) П. Голийски. Българите в Кавказ и Армения (II-X в.) С. 2006 г. (изд.Тангра-Танакра), стр. 80

(27) Т. Габуев. РАННЯЯ ИСТОРИЯ АЛАН (по данным письменных источников) Владикавказ: Иристон, 1999 г., стр. 46-47: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksRu/Gabuev-Rannaja_istorija_alan.pdf

(28) П. Голийски. Армения и Иранският свят. С. 2013 г. (изд. Тангра-Танакра), стр. 113 (29) Ю. Джафаров. Гунны и Азербайджан. Баку. 1993 г., стр. 13-14: http://www.bulgari-istoria-

2010.com/booksRu/Ju_Dzafarov_Gunny_i_Azerbajdzhan-0.pdf (30) АГАТАНГЕЛОС. ИСТОРИЯ АРМЕНИИ. Ереван, 2004., вж. ЖИТИЕ И ИСТОРИЯ СВЯТОГО ГРИГОРА:

http://vehi.net/istoriya/armenia/agathangelos/ru/index.html (31) Raphaël Isarlov. Histoire de Géorgie, Paris, 1900, стр. 14: ftp://ftp.bnf.fr/560/N5607298_PDF_1_-1DM.pdf (32) Давид Багратиони. История Грузии. Тбилиси. изд.“ Мецниереба“. 1971., вж. [Отделение I. О царях Парнаозианского

поколения] § 62. (33) Raphaël Isarlov. Histoire de Géorgie… пак там (34) Н. Пиголевская. Сирийские источники по истории народов СССР. М. 1941 г.,стр. 37-38: http://www.bulgari-istoria-

2010.com/booksRu/N_Pigulevskaya_siriiskie_istochniki_po_istorii_narodov_sssr.djvu (35) П. Голийски. Българите в Кавказ…, цит. съч., стр. 313 (36) Oukhtanès d'Ourha, «Histoire en trois parties, Volumes 1 à 2», dans Deux historiens arméniens: Kiracos de Gantzac, XIIIe s.,

Histoire d'Arménie: Oukhtanès d'Ourha, Xe s., Histoire en trois parties, vol. 1 à 2, trad. et introduction de Marie-Félicité Brosset, 1re livraison, Saint-Pétersbourg, 1870., стр. 267: https://books.google.bg/books?id=BK09AAAAYAAJ&pg=PA206&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false

(37) М. Гасанов. К ВОПРОСУ О РОЛИ ДЕРБЕНДА (ДЕРБЕНТА)ВО ВЗАИМООТНОШЕНИЯХ НАРОДОВ КАВКАЗА СО СЛАВЯНАМИ (РУСАМИ) В РАННЕМ СРЕДНЕВЕКОВЬЕ. Известия ДГПУ (Дагестанский государственный педагогический университет), №3, 2013, стр. 6-11)

(38) К. Тревер. Общество и культуре Кавказской Албании IVв.до н.э.- VIIв. н.э, М-Л, 1959, стр. 214, стр. 226-230: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksRu/K_Trever_Kawk_Albanija.pdf

13

(39) Захид Алиевич Халаев. О НЕКОТОРЫХ ТОПОНИМАХ АЛАЗАНСКОЙ ДОЛИНЫ РАННЕГО СРЕДНЕВЕКОВЬЯ (В СВЕТЕ АНТИЧНЫХ И ДРЕВНИХ ИСТОЧНИКОВ) : www.gramota.net/materials/3/2014/11-2/48.html)

(40) Г. А. ГЕЙБУЛЛАЕВ. ТОПОНИМИЯ АЗЕРБАЙДЖАНА (историко-этнографическое исследование) Баку, изд. Элм. 1986, стр. 44

(41) Ш. М. Хапизов. ПОСЕЛЕНИЯ ДЖАРСКОГО ОБЩЕСТВА (историко-географическое и этнографическое описание микрорегиона в Восточном Закавказье). Махачкала, 2011., стр.12, 14-24., виж също С. А. СУЛЕЙМАНОВА ЭТНОПОЛИТИЧЕСКАЯ ИСТОРИЯ СЕВЕРО-ЗАПАДНОЙ АЛБАНИИ В СВЕТЕ АРХЕТИПОВ В МЕСТНЫХ ИСТОЧНИКАХ. Сборник ИЗВЕСТИЯ НАЦИОНАЛЬНОЙ АКАДЕМИИ НАУК АЗЕРБАЙДЖАНА Серия истории, философии и права, 2004, № 4, стр. 51-82

(42) АРМЯНСКАЯ ГЕОГРАФИЯ VII ВЕКА “Ашхарацуйц” - ИЗ НОВОГО СПИСКА ГЕОГРАФИИ, ПРИПИСЫВАЕМОЙ МОИСЕЮ ХОРЕНСКОМУ. (пер. П. Патканова), ЖМНП, бр. 206, 1883., стр. 37, вж. бел. под лин.

(43) Н. Г. Волкова. Этнонимы и племенные названия Северного Кавказа. М. 1973., стр. 109, 111 (44) Руслан Схатум. О времени переселения адыгов на Центральный Кавказ. ИСТОРИКО-АРХЕОЛОГИЧЕСКИЙ АЛЬМАНАХ,

КН. 9 АРМАВИР-КРАСНОДАР-МОСКВА, 2009.: http://www.aheku.org/articles/russian/hist/2774 (45) Адыги, балкарцы и карачаевцы в известиях европейских авторов XIII-XIX вв. Эльбрус. Нальчик. 1974:

http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Krym/XVII/1620-1640/Lucca/text1.phtml?id=7069